Тук ми се иска да споделя малко от опита си като доброволец. Една година бях доброволец в ЦСР “Феникс”, който е от типа Терапевтични общности (ТО). Терапевтична общност “Феникс” е професионална рехабилитационна програма за лечение на зависимости, като в нея зависимостта се разглежда като разстройство на цялата личност. Така рехабилитацията се дефинира като цялостна промяна в стила на живот и личностно израстване.
Разбира се, всичко това може да се прочете и в интернет-пространството и вместо да разказвам за програмата, аз бих искала повече да наблегна на преживяването, което имах там.
Научих за ТО “Феникс”, когато бях в трети курс на моята бакалавърска степен по психология в ПУ “Паисий Хилендарски”. Признавам, отначало се страхувах, но не от това, че там има наркомани и алкохолици, които по някакъв начин ще ми навредят, а се страхувах от въпроса, който непрекъснато звучеше в главата ми “Дали ще се справя?” – до сега не се бях срещала със зависими лица и не знаех какво да очаквам.
Бяха ми необходими около четири месеца, за да се реша да прекрача зелената врата на ТО “Феникс” и смятам, че това беше едно от най-добрите решения, които бях взимала в живота си. Жената, която беше на смяна тогава, и която ме посрещна, ми каза – “Нали знаеш, че веднъж прекрачила прага на тази врата, ти никога няма да излезеш същия човек?”. Така и се случи. Заобичах това място – прекарвах там дни и нощи сред хора, които бяха с толкова “счупени” души, че на моменти ти се иска да откъснеш парчета от твоята и да им я подариш, но не ставаше така. Толкова силно исках да зарадвам онези тъжни очи, които разплакваха и моите, защото онази болка, скътана там, дълбоко в тях и отхвърлянето, самотата, необичането, което тези хора преживяваха, нямаше как да не предизвикат в мен емоции на тъга и гняв. И разбрах – исках да помагам, исках да се връщам там винаги, когато мога, исках да оставям частичка от сърцето си и го правех, защото виждах борбата, която те водеха и то с най-страшното – със себе си и собствените си страхове. И в същото време виждах тяхната сила да се борят, виждах как лицата им грейваха, когато усещаха, че някой стои там зад тях, че някой ги обича, че могат да бъдат обичани…
Така, една година се връщах там и живях с тях, като за мен “Феникс” е като семейство – и за тях, и за мен, той е втори шанс за живот. А на всеки следващ доброволец, който срещах, му казвах да дава, но и да взима, защото Феникс дава много, стига да имаш смелостта да си го вземеш. Днес, като част от екипа на Терапевтичната общност, през погледа на всичко, през което преминах там – знам, че това място помогна много и на мен – там се изправих и срещу себе си, но най-вече – си проверих реалността. Днес, когато някой ми заяви, че наркоманите са такива, защото са избрали да бъдат такива, аз им отговарям, че никой не е възнамерявал да стане такъв, никой не се събужда с решението да стане наркоман. Всеки знае да обвинява за това, че са решили да употребят психоактивно вещество, но почти никой не си задава въпроса “Защо ли човек става наркоман? Защо аз и ти можем да употребим едно и също в еднаква доза, но ти може да станеш зависим, а аз не?” Благодарна съм, че имах възможността тогава да си проверя реалността и да разбера, че нещата не стоят така, както обществото ги рисува – че те не заслужават, напротив – те заслужават точно толкова, колкото и всеки друг.
Мариета Рускова
