Тревогата не е в другите, тя не е около нас, тя е в нас самите. Ние я събуждаме, предизвикваме я и после се грижим за нея. За да се отървеш от нея може би трябва да минем по обратния път: Да престанем да се грижим за нея. Да престанем да я предизвикваме и накрая кротко да я преспим.
Може би най-добрият начин да спрем да се грижим за тревогата е като започнем да си правим шеги в нея. Давам си сметка, че звучи несериозна, но си струва да се опита. Една жена ми сподели, че като я разтресе парниковата атака тя си говори с нея и я предизвиква като я пита“Само толкова ли можеш, очаквах повече?“ Това е едно добро начало.
Друг клиент споделя, че от както се учи да се шегува с тревожното си разстройство се справя много по-добре. Често срещано схващане е, че за да се справиш с тревогата трябва да я приемеш. По възможност да се сприятелиш с нея и така да се справиш. Истината обаче е, че е когато веднъж си попаднал в плен на тревогата е много трудно да се справиш, защото трябва сам да намериш и да извървиш този път. Необходимо е да разрушаваш навици и да разграждаш защитени територии. Да създаваш отношения с другите и себе си, от които си се страхувал до сега. Да опознаваш тялото си и душата си на ново. Да разчиташ сигналите, които тялото ти дава. Да се научиш да подкрепяш тялото си за да се справи, когато е най-трудно. Това се случва по-лесно, когато се опиташ да видиш от коя посока идва страха създал твоята тревожност:
- Дали идва от вечното противоречие м/у стремежа да се отдадем и страха да не бъдем отхвърлени? Дали стремежът за себе отдаване се преживява като изгубване на себе си и като усещане на зависимост?
- Дали стремежът да бъда себе си ме противопоставя с усещането за незащитености и се приема като изолиране?
- Дали желанието за промяна създава усещане за преходност и несигурност?
- Дали желанието ми да задоволя необходимостите си ме вкарва в вечния спор между трябва и искам? И това ме кара да се чувствам окончателно заклещен и не свободен?
Дора Добрева