Веднъж, когато се прибирах след наша среща, седнах на една изгубила цвета си с годините пейка.
Паркът беше стар, очевидно и пейката беше тук от доста годни, съдейки по вида ѝ.
Заплаках. Заплаках, защото се бяхме скарали и аз ти казах да си вървиш.
Плачех и плачех, точно тогава минаваше един възрастен мъж, облечен с черно износено палто. Панталонът му бе сив. Очевидно е бил скъсан преди, защото сега беше небрежно зашит.
Във дясната си ръка носеше цвете, което очевидно бе откъснал от градините в парка.
Седна до мен. Първоначално се изплаших от ръката му върху рамото ми, но усмивката му ми вдъхна доверие.
Първоначално мълчеше, после сякаш отгатнал защо съм тъжна, ми сподели:
– Веднъж, когато бях на твоите години, се запознах с едно момиче.
Усмивката ѝ беше най-красивата в света. Смехът ѝ беше най-сладката мелодия, която съм чувал.
Очите ѝ засенчваха слънце и звезди. А думите ѝ…
Когато говореше, оставах глух за всичко друго.
Усмивката от лицето му изчезна, а сърцето ми се сви.
– И какво стана с нея ?- попитах аз.
– Отиде си. – отговори той, отново усмихвайки се, този път болезнено, и сякаш в умът му нахлуха хиляди спомени.
– Но какво стана?
– Накара ме да се влюбя, а след това ме остави сам. Пейката на която седиш, беше нашето любимо място преди всичките тези години. Всеки ден след училище минавахме през тогавашните поляни в парка, а аз и късах по едно цвете. Тя винаги сядаше на мястото, където си седнала ти в момента. Ако помръднеш дясната си длан, ще видиш нещо, което тя написа.
Толкова бях унесена в разказът му, че първоначално ми отне няколко секунди, докато осмисля последното, което ми каза. Погледнах надолу, отместих длан и видях грубо издялан надпис, вероятно с ключ, гласеше “Вечно твоя“
– Може би все още щеше да бъде, ако не я бях послушал, когато ме помоли да си тръгна.
– Болеше ли?- попитах аз, съчувстваща на непознатия мъж.
– Ако ми бяха отрязали краката и ръцете, би боляло по-малко.
– Обичахте ли я? – попитах аз.
– Обичах, обичам и винаги ще е така. Жалко, че тя никога не го разбра. Какво ли не бих дал сега да беше тук. Дори и да не споделя моите чувства, просто да знам, че я има. Разбираш ли, понякога оценяваме нещо твърде късно, едва когато вече е невъзможно да покажем, че всъщност наистина ни пука.
Тогава мъжът стана разстроен от пейката и си тръгна. Силно развълнувана, набрах познатия номер. Чух гласът ти. Усмихнах се и казах:
– Исках само да знам, че все още си тук……………………………
автор неизвестен
