Красива история за любовта, каквато можеше да бъде…
– Бабо, кой беше този мъж?
– Никой.
– Никой? И откога Никой прави такива хубави, макар и доста старомодни поклони пред непознати?!
– Това е стара история.
– Хайде, бабо, разкажи ми. Знаеш колко обичам стари истории. Моля те! Моля те! Моля те!
– Е, добре! Не се вълнувай толкова. Ще ти разкажа…
Срещнах този мъж преди малко повече от петдесет години. Беше пролет – един неделен следобед в началото на aприл. Разхождах се из парка, когато го видях. Той стоеше до беседката и се озърташе насам-натам. Явно търсеше някого. Щом го зърнах, почувствах нещо, което ме накара да се усмихна. Една непозната усмивка, която дори не подозирах, че имам. Сякаш беше предназначена само за този миг… и за него.
Той ме видя, усмихна се и направи красив поклон, който тогава не се смяташе за старомоден. Тръгна бавно към мен, но в този момент едно красиво момиче се затича към него и го прегърна нежно. Усмивката ми изчезна. Аз се обърнах и забързах към изхода…
Повече не го видях. След седмица трябваше да напуснем града, а след още три месеца – и страната. Времето минаваше. Аз срещнах дядо ти, влюбих се и се омъжих. След това дойдоха и грижите за децата. Не съм имала време да си спомням, но някак смътно усещах, че една от усмивките ми е избягала завинаги от лицето ми.
Когато преди три години се върнахме, реших да направя една малка разходка из парка. Беше различно – студено и облачно, с разпилени есенни листа. Когато доближих беседката, видях възрастен мъж и… онази усмивка се върна. Появи се на устните ми, сякаш от нищото, просто така. Мъжът също ме видя, спря се за миг, сякаш се опитваше да си спомни нещо, а после се поклони и бавно се отдалечи.
Оттогава това е нещо като ритуал, когато се срещнем – моята усмивка го поздравява, той отвръща с поклон, а после всеки от нас отминава полека…
Източник: gnezdoto.net
