Живяла някога една принцеса, красива като слънчевото утро и нежна като роза. Но тя винаги била нещастна и тъжна, а хората мислели, че тя не може да обича. Всяка сутрин принцесата дръпвала плюшената завеса на прозореца, която сякаш я скривала от света и наблюдавала – как малките човечета навън бързат нанякъде, други се разхождат, а трети просто стоят на някоя пейка и всички те изглеждали мрачни и нараняващи; наблюдавала голямата розова градина, огрявана от слънцето и всичко й изглеждало сиво; чувала птичките, които пеели най-вълшебната песен, а на нея не й се струвала красива. Но никой не познавал тази самотна принцеса, никой не виждал друго, освен нейната неземна красота, никой не познавал нейния вътрешен свят.
Веднъж на един от многото приказни балове, организирани от краля и кралицата, тя срещнала най-красивият и добър принц, който била виждала някога. Чувствата, които изпитвала към него, не и били познати. Сякаш сърцето й започнало да тупти по-бързо, очите й станали по-изкрящи, усмивката не слизала от лицето й, това била Любовта. Всички забелязали промяната в нея и споделяли радостта й. Но най-важен бил начинът, по който вече виждала света. Поредната сутрин, в която дръпнала своята завеса, за да наблюдава красивото утро, тя видяла в малките човечета едно вълшебство и обич; розовата градина била оцветена с най-пъстрите и красиви цветове; а песента на птичките била най-нежната мелодия, която била чувала. Така принцесата започнала да вижда шарения свят и да бъде щастлива.
Това не е приказка за деца, а за пораснали!
Винаги трябва да помним, че хората, които са около нас, розите или песента на птичките, заобикалящият ни свят е еднакъв всеки ден – красив и вълшебен. Единственото, което се променя, е в нас самите – начинът, по който виждаме света.
Мариета
