Оказах се сама. На 42 години, с пораснало дете и съпруг, който реши, че просто не е щастлив с мен и така сякаш без повод и без причина любезно ме помоли да напусна живота му. Няма значение точно как се случи, но да случи се и всеки опакова багажа си и поехме в различни посоки. Едва ли някога ще забравя първата нощ, когато спах сама след толкова много години. Чувствах се като зайче в гората, скрито зад някакъв храст. От сенките на минаващите коли ме дебнеха хиляди мисли, възможности и страхове. Нямах никаква представа как и на къде да продължа. Имах детето си, вече пораснало и поело по своя път, за което съм изпълнена с благодарност. Имах и работа, в която съм влюбена и можех да работя с цялото си сърце, душа и време. Но всичко друго беше погром.
Спомням си как лежах на леглото, а сърцето ми препускаше със 180 вече няколко часа. Една приятелка усети, че нещо не е наред и дойде. Заплаши ме с бърза помощ, после с личния ми лекар, после ме прегърна и аз по някое време съм заспала. Събудих се след 4 часа. Тя беше доволна. Валеше тих пролетен дъждец и някак си аз разбрах от какво имам нужда. Обух си старите маратонки, които не вярвах, че някога пак ще обуя и тръгнах тихо, леко без амбиция да бягам. Първите четири километра от много време насам. Така започна всичко. Тренировките сутрин станах традиция, после се добавиха в обедната почивка и след това много скоро дойде и вечерната – общо 13 км на ден. Всеки ден. Така и не разбрах кога реших да огранича храната. Имах кантар в квартирата и се теглих по три пъти на ден. Хладилник не си купих. Купувах минимални количества храна, колкото и да не е без хич. Скоро започнах да свалям килограми. Всички ми се възхищаваха от 69 кг, което беше доста за моите 163 см. станах 52кг. Нямах дрехи, които да ми стават. Но продължавах. Храната ми се ограничаваше в един грейпфрут, малко супа за обяд, не всеки ден и малко салата за вечеря. Пиех много вода и това ми помагаше да държа глада под контрол. И така дълги 8 месеца и раздяла със 17 килограма. Исках да съм слаба и успявах да вървя към тази идея. Истината е, че нищо не промених в нещата, които не ми харесваха. Бях сама, преживявах се провалена и никого ненужна. Бях попаднала в ада. Мислех си, че глада и пълният контрол над размерите на тялото ми ще заменят всичко, което ми липсваше и с което не успявах да се справя, но грешах.
Започнах да усещам , че нещо не е наред. Нямах желание да се виждам с приятели, често употребявах алкохол и все повече се изолирах. Исках да се скрия или още по-добре да изчезна. Страхувах се, че другите ще разберат какво си мисля и още повече ще ме отхвърлят. Опитвам се да се сетя какво беше ъгловия камък, за да се завърна към здравия живот. Едно пътуване до Испания. Тръгнах неуверена и гладна, злобна и песимистична. Но там разбрах, че града, в който живея, Пловдив, е най-красивият град от Тук до Гибралтар и обратно. Това беше първата ми уверена глътка надежда, от която така имах нужда. Та аз живеех в най – красивият град в Европа. После се оказа, че и с работата се справям много по-добре, отколкото съм си мислила. Видях как колеги от цяла Европа ни слушат и се интересуват от начина, по който ние работим и аз се почувствах една важна част от нещо, което работи толкова добре. Малко по-късно разбрах, че съм хубава жена, че съм добър човек, явно разреших на стойностни хора да ми покажат внимание и уважение към моята личност. И това беше началото на моето справяне с желанието да бъда на всяка цена слаба, за да бъда успешна. Потърсих помощ. Стоях в кабинета на психолога и не вярвах, че тя може да ми помогне. Сега няколко години по-късно съм благодарна за всяка минута с нея.
marchone
