ПСИХОЛОГИЧЕСКИ ПОРТРЕТ НА БЪЛГАРИЯ – 2014

Дора Добрева


Уважаеми приятели с това писмо искам да ви представя един млад психолог. Името му е Христо Давидов. Той е много пластова и широко скроена личност. Тази година участва в национален конкурс за есе на тема „Психологичен портрет на България 2014″ Това е неговото есе, ако то ви допада, можете да го подкрепите като изпратите писмо на адрес
office@psychology-bg.org.
Благодаря ви предварително
НАЦИОНАЛЕН КОНКУРС ЗА ЕСЕ „ПСИХОЛОГИЧЕСКИ ПОРТРЕТ НА БЪЛГАРИЯ – 2014”
ЕСЕ №22
„Две неща са безгранични – Вселената и човешката глупост!
За Вселената все пак не съм сигурен !”
А. Айнщайн
„Ти ме роди, но ти ми даде и светлото, що в теб блещеше,
ти и човека в мен създаде -ти два пъти ми майка беше!”
из “Майка ми“, Иван Вазов
Носталгия по …
Когато осъзнах, че сегашното подрастващо поколение никога няма да изживее насладата,
която съм изживял аз в моето детство – да си разменяш бележки с някого в клас и да трепериш да
не те хване учителката, защото никой нямаше мобилен телефон; да слагаш дискета след дискета,
за да инсталираш някаква игра; да превърташ касетка с молив; да слушаш любима песен и да
четеш едновременно с това текста й от обложката; да усетиш онова приятно чувство, когато
видеото „погълне“ видео касетата; да носиш ключа за вкъщи на врата си, за да не го изгубиш
навън при игра; да играеш с децата от квартала, а после всички да дойдат у нас да пият вода; да
пращаш истински картички от морето, които понякога пристигаха малко след като съм се върнал;
да играеш на фунийки; да си купуваш течен шоколад в тубичка и това да е едно от най-вкусните
неща, които си ял; да крадеш цветя от чуждите дворове и после да ги подаряваш на майка си; да
печеш чушки в чушкупек с бабите си; да водиш дядо си до магазина и да го молиш да ти купи
ледено сокче … примерите са безброй!
Тогава … реших да ти пиша, Майко България!
Сигурно се питаш защо? Защо чак сега? Какво ме накара да те потърся? Дали ще те държа
отговорна за случващото се в твоя „дом“? Дали моите въпроси ще те смутят, защото може би не си
подготвена да отговориш или просто не желаеш… защото така е по – лесно!?
Не те търся да говорим по темата за мизерията, в която днес пребивават децата ти в
напреднала и старческа възраст! Не те търся да говорим за масовото унищожаване на девствените
ти зелени площи, заменяни с железа, бетон и керемиди! Не те търся да обсъждаме „хората“, които
те стопанисват, грабещи от нашето наследство! Също така не те търся да разнищваме въпроса как
позволи на децата ти в юношеска и зряла възраст да се превърнат в просяци… В просяци за някой
лев отгоре на заплатата си – еквивалентна на жълти стотинки! Няма да закачам малцинствата!
Няма да правя коментар за състоянието на здравеопазването, проблемите в образованието и
ниското ниво на култура на твоята територия…
Четейки това писмо, вече се чудиш за какво в такъв случай ще си говорим? Какво ме
притеснява? С какво ангажирам времето ти? Дали си заслужава…
Скъпа ми Майко България, бих искал да поговорим за онази крехка част от обществото ни,
която, предвид горе изброените точки от пагубната ти егзистенциална философия, някак си остава
в сянка! Бива игнорирана! Проблемите, случващите се днес и сега там, в това малко общество,
остават изолирани и изтласкани в небитието… Защо? Кому е по – изгодно така?
Губим ценно време, енергия и пот, фокусирайки се върху дребни неща! Даваме ефир и поле
за изява на битовизмите! Медиите ангажират вниманието на българина с деструктивни клюки
около популярните личности – ровят се в личния им живот, обсъждат ежедневието им, спекулират
с поведението им… Кой го вълнува това?
Подрастващите…
Да, ако си внимавала и чела задълбочено писмото ми, още в самото начало ти подсказах за
повода, по който ти пиша!
Пиша ти по повод онези млади българчета на възраст от 10 до 18-19 години (да не кажа и по
– големи), в чийто психичен свят, ценностна система и приоритети в живота цари ужасяваща
вакханалия… Поне аз така смятам! Защо ли?
Напоследък наблюдавам масовото явление сред подрастващите тийнейджъри да си влияят
едни на други в обличането, поведението! Дори начинът им на мислене е почти идентичен. Може
би до някаква степен това би било добре, ако това подражанение бе канализирано в правилната
насока. Аз се старая да не се влияя от другите и не се страхувам да бъда различен и да отстоявам
своето мнение и позиция, без да мисля как ще се възприеме това от обкръжаващата ме среда. Не
се опитвам да натрапвам свеото мнение на други, понеже тогава ще отнемам тяхната свобода. Но
и не допускам някой да нахлуе безропотно в „моята пещера” / Платон „ Пирът”/ и да се
разпорежда с „ всичко, което се намира вътре”. Там е моят свят, моята реалност, а собственото
дава сигурност, дава защита!
Сега, в 21 век, Майко България, почти невъзможно е да попиташ някой тийнейджър кое е
любимото му четиво, което му акомпанира със следобедната чаша чай, и той да не ти се обиди!
Само при нас ли, Майко България, вече не е модерно да се чете? Накъде отива Българската
литература, Световната литература? Прозата? Поезията? Всичко това става една отживелица, която
ще потъва в прах по народните ни библиотеки – осиротяла и скърбяща! Кой е отговорен?
Какво властва в ежедневието на днешните ти деца, Майко? Социалните мрежи, алкохолът,
цигарите, бунтарското и агресивно поведение…? Ти как мислиш? Направих малка вербална анкета,
като попитах случайно срещнати по улицата тийнейджъри какво честваме на 24-ти май? Какво се е
случило на 6-ти септември 1885 г.? Какво ще празнуваме на 22-ри септември? Любопитството ми,
част от нуждата за знание, често срещаше незнание, непознаване, дори високомерие от тяхна
страна! Тръгнал с добрите намерения на търсещ дух, често се усещах като Дон Кихот, мечтаещ за
нереалната Дулсинея! Отговорите им бяха комични! Не те ли обижда, Майко България, че децата
ти днес не познават твоята история? Тяхната история! Че по-голямата част от тях са неграмотни?
Не уважават учителите си, училището като институция? Не те ли обижда начинът, по който
днешните деца разговарят с родителите си, помежду си? Обръщенията граничат с цинизъм,
епитетите са просташки, бездушни, болезнени за майчиното ухо! Мен би ме обидило, засрамило…
разочаровало!
Дали, именно тези, за които говоря, знаят кой е хан Аспарух? Или предпочитат да чуят новата
песен на някоя поп-фолк певица?! Дали знаят кой е Иван Вазов, Христо Ботев или Васил Левски?
Или предпочитат да разберат резултата от някой футболен мач? Дали са чели „Под игото“,
разказите на Йордан Йовков, пътеписите на Алеко Константинов? Или предпочитат да прочетат
някоя клюкарска статия в интернет? Ако ти е любопитно, Майко България, попитай ги! Аз го
направих, но ще запазя отговора за себе си!
Всички те… си приличат! Те са еднакви! Те са клонинги! Иначе казано се превръщат в
Хайдегеровия “das Man”, който е една безлична маска, която всекидневният човек, в този случай
тийнейджър, носи! Така те взаимно робуват един на друг без да го осъзнават. Душевната свобода
е обезличена, безпредметна и захвърлена в недрата на „непознатия „АЗ” / прозорчето на
Джохари/ . Но и за това Сенека се е изказал много точно под простичката сентенция, която гласи,
че „глупостта е болест на духа’’. Но сякаш това им харесва да са еднакви? Или не ? Защо го правят,
с кого искат да се идентифицират и откъде черпят идеи? Не използват ли първите години от
живота си, за да съсипят последните (Сартр) ? Замисли се, Майко България, къде е твоята роля в
тази дяволита игра и доколко можеш да си позволиш лукса да стоиш все така безучастна!
Създалата се ситуация, днешният модел на поведение на повечето подрастващи и
връстници ме кара да се чувствам като пришалец в родната си страна, в родния си град, дори в
„спретната ми къщурка с две липи отпред“ (Ран Босилек, „Родна стряха“)! Като един истински
Робинзон Крузо, аз оставам отлъчен, изолиран от темпа на развитие на заобикалящата ме среда! И
дали е развитие всъщност, или застой? А може би… деградация!? Оставам в темпа на времето,
изтласкан… превърнат в един антикварен човек! А ако не искам да се превърна в такъв? Какво
според теб е решението, Майко? Какво да направя? Как да се справя? Борбата с тях няма ли да е
като да се бориш с вятърните мелници на Мигел де Сервантес?
Направих опит, затова си спести обвинението, че не съм! Направих опит да намеря другарче
– връстник, с което да посетим някоя пиеса в Драматичния театър, някое представление в Дома на
Културата! Опера? Оперета? Симфоничен концерт? Молбите ми бяха отхвърляни… Направих опит
да намеря човек, с когото да споделяме литературен опит, житейски мисли или дори само по една
чаша чай в някой от късните следобеди! Даже разходките в парка привечер вече са извън мода!
Защо удрям на камък, Майко? В мен ли е проблемът?
Въпреки този неуспех и усещането за самота и неразбиране, също като онова, което внушава
Габриел Гарсия Маркес в „Сто години самота”, аз продължавам да следвам своята „Лична
легенда“ (Паулу Коелю, „Алхимикът“) като един моряк с малка рибарска лодка, странстващ в
бурното открито море, пълно със сирени, готови да те погубят в момент на слабост! Ала това, което
ме крепи в моето… морско, житейско, егзистенциално приключение, е една светлинка в
далечината на непрогледната тъмнина! Светлина – топла и различна от така познатия студ!
Светлина, която ми дава надежда, че има защо да продължавам да се боря със зверовете,
властващи в необятния океан!
Преди да се възгордееш, Майко, искам да ти кажа, че това не си ти! Тази светлина не е от
теб! Сигурен съм , че се изненада … Ха! Не очаквах да си толкова безочлива…
Светлините са от онези твои деца, Майко, които изостави! Светлината е от онези твои чада,
които бяха осиновени от други страни! Те ме приканват… да се стремя към светлината, да ги
последвам! Защо ми се вижда толкова съблазнително? Защото, макар и да не са техни истински
деца, тези приемни семейства се грижат за тях! Гледат ги подобаващо… дават им работа с
адекватна за образованието и уменията им заплата, живеят нормален живот, могат да си позволят
да обикалят по света, спестяват за старини и още редица блага, които, ако жалееше за тях, биха те
накарали да се изчервиш… от срам! Прогони образованата и грамотна младеж и продължаваш да насърчаваш същите, които за сега се борят все още тук – като мен, да бъдат изкушени и да
потеглят към непознатата Земя… да са под крилото на друга Майка! И не се учудвай, Майко, когато
дойде моментът да го направя и аз…
Имам странното усещане, че това няма да приключи с моето заминаване. Ще има още доста,
които ще последват моя пример така, както аз ще последвам на нечии друг преди мен! А тези,
които имат силния дух, за да останат и да се борят за теб, Майко.. бих сравнил с оркестъра, който
остана да изпълнява музиката си на Титаник, докато потъва. Въпреки това аз им се възхищавам и
поздравявам! Може би са по – смели от мен, може би – не! Но и не търся отговор на този въпрос…
И, скъпа Майко, надявам се си стигнала до края на моето писмо, а не си го скъсала още при
първите няколко абзаца! Дори и да си, колкото и да се опитваш да избягаш от истината, тя все
някога ще те настигне и разгроми! Аз, понеже пазя все още капка уважение към теб, реших да ти
напиша една малка част от случващото се на територията ти, макар да съм сигурен, че си наясно! И
да ти обясня защо един ден ще те напусна!
Задушаваш ме с всеки един изминал ден! Осакатяваш душата ми! Погубваш любовта ми към
теб, към братята и сестрите ми! Ти ме убиваш…
Христо Давидков