Живели някога в едно затънтено градче двамина старци. Единият цял живот бил зидар, а другият учител. И, както всички нормални дядковци, често се срещали на раздумка и кротко си подкарвали лафа с по глътка гроздов еликсир. Хем лековито, хем тъй разговорите подхващали по сериозни аргументи в духа на стилистиката „Кой е по-по най”. Веднъж, ей тъй сякаш на зла магия, разговорът излязъл от обичайната тематика „кой колко изпил?” и „кой с колко преспал?” и… за лош късмет, проходил в посока „кой какво е сътворил?”.
– Аз, съм научил на четмо и писмо, ум и разум всички хора в града ни! Съградил съм основите на хорските знания, и съм отворил очите на младите за по-добър живот! Рекъл старият учител.
– Вятър и мъгла си замътил в главите на бедните хорица! Отвърнал старият зидар. Я си погледни къщата! Покривът ѝ тече, а камънаците в оградата са се кривнали като гърбината на крантавата ти магарица. Камък връз камък не можеш да сложиш, пък се и хвалиш, че си полагал основи! Виж зидовете, дето аз съм градил. Прави като свещ са и здрави, като камъка от който съм ги направил! И след сто години няма да мръднат!
Умълчал се старият учител. Замислен и тъжен се прибрал в паянтовата си къща, която все не му стигали ни париците ни времето да потегне. Престанал да се среща със стария зидар, а и той самият повече не го потърсил, възгордян и сърдит, че старият учител се е осмелил да спори с него. И тъй седмица след седмица, че цяла година.
Не щеш ли, един ден старият зидар се разболял от лоша и коварна болест и вече с единия крак бил в отвъдното, а с ръка посягал да „гушне босилека”. Разтичали се ближните му и откарали болника в големия град при известен учен лечител. С усилията и знанията на прочутия доктор дядото се излекувал и отново стъпил на крака. На раздяла от дума на дума, старецът разбрал, че лекарят, дето му върнал живота, е получил грамотност в училището на неговия стар приятел – учителя.
Тръгнал стареца с ближните си да се прибира в къщи. Като пристигнал в забутаното си градче, наместо към дома си, той помолил да го отведат в бедната хижа на стария учител. Като го видял, учителят така зяпнал от удивление и почуда. Изненадата му идела не от там, че вижда стария си приятел жив и здрав, а защото оня от далеч занареждал:
– Брей, човече! Поклон дойдох да ти сторя и за прошка да те помоля! После приседнал, уморен от пътя, и кротко заразправял всичко от игла до конец. Накрая тежко въздъхнал и отсякъл:
– Приятелю! Безумец е този, който не уважава труда на другите! Прощавай, че те подцених! Всеки, който работи, е достоен за уважение! Нищо, че моите камъни се видят от всякъде, а твоите са в душите и умовете на хората, дето си учил, като лечителя, дето на крака ме изправи. Но, за да те уважават другите, трябва ти сам себе си да уважаваш!
– Знам! Рекъл учителят. Но ти така стръвнишки ме нападна, и аз реших, че ще е по достойно да замълча.
После старите приятели се разсмели на глупавата си препирня. Подали си ръце, извадили торбата с лакърдиите сипали си по чашка от лечителния гроздовия еликсир и заживели в дружна раздумка, както преди.
https://myvelikoturnovo.com/2014/05/24/zidar_uchitel/
