По пътя към булимията

Дора Добрева

Много често, когато бях малка, майка ми и леля ми ми казваха да започна диета под вида “Хайде, да започнем заедно” или “Хайде, да се ограничаваме”. Повечето пъти, когато чувах това, аз се чудих защо ми казват това, защо трябва да го правя, след като не се чувствам дебела, а те ме караха да се усещам такава. В годините съм правила различни диети, тренирала съм, но всичко е било временно и без особен резултат. Последната диета, която правих, беше в 12 клас, преди бала ми. Ограничавайки се няколко месеца активно, не беше постигнат желания резултат – поредното разочарование и спрях с това.

Въпреки това, продължавах да се ограничавам. Така, година след това, след приемането ми в университета, лятото отидох в Слънчев бряг на работа. Тогава се чувствах нормална. Помня как един колега на работата ми каза “Ей, дебелано”. Аз се замислих и се зачудих защо ми го казва, след като аз не съм. Отново в главата ми изскочи мисълта, че трябва да отслабвам. Започнах да ям по-малко. Нещата, които ядях, бяха мляко, солети, вафли, плодове. Ограничавах се до минимум. От претоварване на работата всеки ден се изтощавах, както и от минималното ядене. Тогава помня как се престраших, купих си баничка, изядох я и се почувствах виновна, че съм изяла тази мазна баница и отидох да я повърна, защото ми беше тежко. След като го направих, почувствах объркване от случилото се. Помислих, че това е само един случай, който няма да се повтори. Това обаче продължи рядко и всеки път си казвах, че повече няма да се случва пак. Зачестих повръщането, вманиачаването , че дори един пакет солети ще ме накара да напълнея нарастваше. С времето прибирайки се в родния ми град виждайки толкова храна в хладилника, знаех колко време съм се ограничавала, като  започна да ям не можех да спра. Нямаше какво да ме спре, свирепо гладна се чувствах. Тогава повръщах. Чувствах вина и страх от това майка ми като види колко храна липсва какво ще каже. Обвинявах брат ми, че той я изял. Той беше малък и приемаше каквото казвах, макар сами я той и да не доумяваше какво се случва.

Помня как майка ми ме попита “ Ти да не повръщаш?“ Аз й отговорих; “ Да не си луда? Как може да си измисляш подобни неща?“

Последните години всичко стигна до огромни количества храна – торби, повръщане на всякъде- по заведения, дискотеки, ресторанти, улици, кофи, торби и всякакви отвратителни места и начини. След отвращението, което изпитвах всеки път, когато повърна започнах да пия все повече алкохол и все повече, за да притъпя болката, вината и срамът от това, което правя.

След всеки път, когато са ме хващали ме караха да обещавам, че няма повече. Всеки път обещавах, вярвайки, че няма как да се случи, защото ми е вкусно.

Така месец преди да постъпя на лечение стигнах до дъното – лъжи, алкохол и повръщане.

Това може да бъде разказа на моето или на твоето дете. Всички ние сме отговорни!