„Почитай баща си и майка си.“

Дора Добрева

„Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и за да живееш дълго на земята“ (Изх.20:12)

Диана Алексиева

Все по-често ставаме свидетели на нестабилни семейства, извънбрачни афери, разводи и в крайна сметка, на множество разбити сърца, наранени чувства и детски сълзи. Все по-чести са случаите, в които научаваме, че поредните младоженци се развеждат, защото бързо са забравили обещанието „в добро и зло” (а „в добро” и баба знае). А парадоксът е в това, че едно от нещата, за които мечтаят хората е да имат щастливи семейства. Но какво се крие зад това: дали достатъчно средства, за да прекарваме уикендите си в мола, като оставяме децата си в детските центрове, за да имаме достатъчно време за себе си; дали престижната професия на съпруга, която ще го държи до късно в офиса; или нещо друго…

Връзката на две души, които са се вплели една в друга, за да вървят заедно. Да съжителстват заедно, да се учат заедно, да израстват заедно и да предадат всичко това на тези след тях. Да изградят заедно дом изпълнен с хармония и разбирателство, където ще цари взаимно зачитане и почит. Ще има любов, съпричастност и уважение между всички членове на семейството и децата ще се превърнат в пълноценни, щастливи и здрави възрастни. Но много важно е това да бъде взаимно – зачитането и уважението да са насочени не само от децата към родителите, но и от родителите към децата.

Дълбоко вярвам, че ако искаме да отгледаме здрави и щастливи деца е необходимо да им показваме нашето уважение към тях, защото те са (както и ние възрастните, като деца на нашите родители) дар от Бога, който като че ли все по-често приемаме само като ангажимент и отговорност, които изпиват силите и времето ни. Забравяме, колко силно сме ги искали и колко пъти сме си представяли как ще изглеждат; бдели сме над тях по цели нощи, не сме спали с месеци и сме се радвали на първото зъбче, като на първото стъпване на човешки крак на Луната (дори и повече). Но в един момент ставаме толкова изнервени, че започваме да гледаме на децата си като огромен консуматор на родителска енергия и им се радваме все по-малко. И така ден след ден, родителите отваряме в душите на децата си рана, от която ще ги боли много дълго време (понякога цял живот). Но и ние възрастните носим същата рана още от времето, когато сме били деца, защото нашите родители не са откликвали на емоционалните ни потребности, понеже и те (като своите родители) са получили много невярна информация, в родителския стремеж децата да бъдат възпитани според общите културни правила и норми. И така от поколения насам носим все едни и същи болки и рани – били сме пренебрегвани, подценявани, сравнявани с другите и критикувани и това се е забивало в сърчицата ни като остър трън.

За съжаление, в повечето случаи, този „трън” се превръща в ниска самооценка, критичност (към себе си и другите), перфекционизъм, тревожност и гняв, които старателно сме „натъпкали” в себе си. Но всички тези дълго подтискани чувства и преживавяния са там и работят непрестанно. Пречат ни да сме пълноценни, пречат ни да сме щастливи, пречат ни да се радваме на живота и да сме здрави. Съсипват отношенията ни с най-близките, пречат ни да имаме нормални връзки и семейства, пречат ни да се обичаме такива, каквито сме и ни разболяват.

Всички тези негативни мисли и чувства, които живеят в нас години наред искат да излязат, но обикновено не им даваме възможност. И те се затлачват и затлачват в душите ни, докато в един слънчев ден (или не чак толкова слънчев) се оказваме с някоя тежка диагноза, за която лекарите нямат обяснение каква е причината.

А тя се крие в това, че цялата чернилка, която е тровила душите ни дълго време, е намерила слабото място в нашето тяло и е решила да се загнезди там с надеждата, че вече ще й обърнем внимание и ще я освободим от живота си. Но вместо това, ние се втурваме от лекар на лекар и от специалист на специалист, за да разберем защо боледува тялото ни и как да го излекуваме.

Но на колкото и операции и химиотерапии да се подложим, те няма да изцерят наранените ни детски души. Необходимо е да извадим този така-надълбоко-забил се трън, за да освободи място за любовта и почитта към нас и нашите родители и едва тогава ще оздравеем, ще „сме добре и ще живеем дълго на земята”!