Здравей, скъпо мое дете или по-точно по-голямата част от моето все още леко объркано „Аз“!
Така сме си свикнали ние с теб, че ще ми е много трудно да те детронирам от главната роля,
която изпълняваш в моя живот.
Ще трябва да свикна да се справям без теб и твоята помощ, дето се вика ще трябва да „порасна“.
И макар да ми е много забавно с теб, с твоята искреност и наивност,
с неподправената ти вяра в доброто и силата на усмивката ти,
с която „подкупваш“ хората, трябва да те помоля да излезеш в заслужен отпуск.
Ти беше до мен през всичките тези години.
Помагаше ми и ме съветваше по твоя си детски начин
и по всякакъв начин с опитваше да направиш така ,че да се чувствам добре.
Но за съжаление животът на порасналите не е като животът на детската площадка,
където, ако някой те обиди спокойно можеш да се прибереш на сигурно в къщи.
Но в техния живот, просто избягаш и се скриеш, рискуваш да останеш скрит за дълго.
Другата перспектива е да се бориш /до колкото можеш/ с неправдата,
с агресията, с лъжите и интригите, с лицемерието, с простотата и невежеството,
все „хубави“ качества, с които мило мое дете, ти нямаш сили да се справиш.
Но вярвай, че „Аз“ „порасналата“ имам и ще успея да защитя и двама ни и да ни направя щастливи.
А ти моля те не заспивай съвсем,
защото аз истински те обичам и с радост ще чакам моментите,
в които отново ще се забавляваме заедно.
Ива