Не Те познавах

Дора Добрева

Не Те познавах. Не знаех нищо за Теб, но винаги съм чувствала, че си някъде тук и сега имах най-голяма нужда да се запозная с Теб. Но къде си? Как да те намеря?

А ето ме мен, Господи, застанала пред Теб, изпълнена с въпроси и отачяние. Къде си? Не те чувам, не те виждам. Криеш ли се от мен?… Имаш право да ми се сърдиш… защото никога не те потърсих…, за да ти благодаря, а само исках, исках, исках. Никога не ти благодарих, че ме създаде и доведе на тази Земя, за да се насладя на всичко, което си създал и си ми дал в изобилие- въздуха, който вдишвам всяка секунда, водата, слънцето, живота, който тече в мен и най-вече хората, които обичам.

Но ето ме сега, коленичила пред теб, защото мъжа, който щях да обичам винаги умира, а всички са безсилни… освен Теб. Защото само Ти имаш силата да дадеш живот и да Го отнемеш. Но знам, че ще ми кажеш: „Аз не те познавам.“ И имаш пълното право да ми обърнеш гръб, както аз Ти бях обърнала. Но Те моля – спаси го, ако е по волята Ти… Но всъщност това е по моята воля и не знам каква е Твоята, понеже никога не Те попитах, не Те потърсих, а роптах срещу всичко, което не беше по моята воля, без да знам Ти какво си решил за мен. Защото не ме интересуваше дали Те има или не, аз само исках по много от всичко и никога не бях доволна от това, което имах. До сега, когато за първи път имах всичко, което исках и което бях на път да загубя; до момента, в който имах всичко, за което съм мечтала – прекрасно семейство, работа и дом, а съпругът ми се оказа с диагноза: рак. Ами сега? Какво ще правя? Кой ще ми помогне? Господи, тук ли си? …

Тишина… Да, и аз бих мълчала, ако постоянно се отричат мен и всъщото време ме търсят само, когато „положението е напечено“. Каква ирония, нали? Постоянно отричаме съществуването на Бога и постоянно повтаряме: „Господи, помогни ми!“ Смятаме, че сме безсмъртни и че можем всичко, а в действителност сме толкова нищожни и беззащитни. Мислим, че можем да се преборим с всичко и с всеки. Смятаме, че новите технологии и напредналата медицина ще ни помогнат да живеем безкрайно. Но истината е, че не напредналата медицина спасява човешки животи, а напредналата вяра. Вярата в Този, който има силата да дава и да отнема живот. А ние трябва само да отворим сърцата и да Му позволим да заживее там. И тогава, каквото и да се случва в нашия живот, ние ще имаме пълното разбиране и спокойствие, че можем да преодолеем всичко, колкото и страшно да ни изглежда.

А в живота ни от време навреме ще идват страшни неща и те ще бъдат толкова страшни, колкото ние им позволим. Разбира се, че искаме да са по-малко страшни, даже „на мен изобщо не могат да ми се случат толкова страшни неща“ (както повечето от нас си мислят). Лошото е за другите; мен ще ме подмине. Но в действителност не знаем какво се крие зад ъгъла на утрешния ден и дали там не ни причаква точно това, което сме си мислили, че никога няма да ни застигне. И то не само ни застига, но и ни връхлита със страшна сила. Толкова страшна, че спасение няма (или поне не го виждаме).Но спасението е там, вътре в нас. Една малка искричка, която кротко чака да бъде разпалена и да се превърне в неугасим пожар. И тази искричка е Божията любов и Неговата вяра в нас. А от нас се иска да погледнем в сърцата си и да разпалим нашата вяра в Него. И тогава лошото, с което сме се сблъскали може да се окаже начален тласък за нещо прекрасно!

Диана Алексиева