За болните от рак и нуждата от психологическа подкрепа

Дора Добрева

Те са уплашени. Безкрайно уплашени. Дори са сковани от страх, защото са изправени пред най-страшното изпитание в живота си. А имат огромна нужда да излеят пред някого всичките си страхове: дали ще се намери подходящо лечение; как ще се справят с живота оттук насетне; дали ще изпитват болка; дали ще се преборят и още много други, които се боят да споделят с най-близките си.

Болните от рак имат огромна нужда от подкрепа и разбиране повече от когато и да било, но се получава, така че не могат да я получат от семействата си, поне не изцяло.

А колкото по-силни се опитват да бъдат пред себе си и околните (и болният и семейството му), толкова тежестта става по-голяма и смазваща, и толкова по-голяма става нужда от някой, на когото да повериш част от товара си.

Съпругът ми беше болен от рак. В деня, когато трябваше да отиде на PET-скенер, докато го чаках извън болницата, аз тръпнех от ужас в какво настроение ще излезе оттам: „толкова хора болни от рак на едно място… Сигурно ще бъде смазан!”. Но за моя огромна изненада, той излезе от болницата с усмивка и в толкова добро настроение, че аз останах безмълвна. А отговорът на моя въпрос „Но как така?” се криеше в това, че там той бе срещнал хора, които наистина са разбирали какво се случва в душата му и на които беше „поверил товара си”.

А аз каквото и да се опитвах да му кажа, ставаше по-лошо, затова през повечето време се преструвах, че всичко е наред и че сякаш той не е болен. Защото той беше моят силен и непобедим герой, който можеше да се справи с всичко. И той искаше да си остане такъв в очите на целия свят докрай. И колкото по-силен искаше да изглежда, толкова по-слаби и безпомощни се чувствахме и двамата. Аз постоянно се опитвах да намеря нещо или някой, който да му помогне, а той упорито отказваше всичко, което му предлагах да опита и така само задълбавахме пропастта помежду си. Постоянно го обвинявах, че не го е грижа нито за самия него, нито за детето ни, нито за мен. Непрестанно негодувах и се обвинях, че не правя достатъчно, за да му помогна, като не си давах сметка, че той не иска моята помощ, а само да го оставя на спокойствие. И малкото време, което ни оставаше заедно, се превърна в ад. Докато накрая не реших, че вместо него, може би аз трябва да потърся помощ, защото товарът, който носех беше станал непосилен.

И тогава съдбата ме срещна с психолог Добрева, която ми помогна да погледна ситуацията от друг ъгъл. Помогна ми да потуша борбата, която непрестанно водех със себе си и ме изяждаше; да осъзная и приема какво се случваше, за да мога да съхраня поне себе си.

Затова се обръщам към всички, които са изправени пред най-голямото предизвикателство в живота си, а именно борбата с рака: не се затваряйте в себе си, сами с целия страх и ужас, които изживявате. Позволете на всички тези силни емоции и въпроси да излязат от вас и да освободят място на куража и силата да се справите със ситуацията. Вие можете! Винаги, дори и в най-тежката криза има изход и понякога е необходимо само за момент да отместим поглед от това, в което сме вперили ужасѐн взор, за да видим решението. Защото ние хората притежаваме неподозирани сили, които сами избираме как да използваме – дали да похабим в самосъжаление и оплакване на злощастната си съдба или да впрегнем в търсенето на всички средства за изцеление!

Кураж! С вас сме!

Диана Алексиева