Загубата и сякаш преобърна целият ми свят

Дора Добрева

Ще започна с това, че в момента съм на 20 години. Преди около 6 години загубих майка си и разбира се това повлия дълбоко на съзнанието ми. Никога не съм имала баща и поради тази причина бях много близка с нея. Загубата и сякаш преобърна целият ми свят. Нямало е ден в който да не се сещам за нея и болката от тогава я чувствам прясна и днес. Чувствам огромна вина, че не бях по-добра дъщеря и не и показвах обичта си по-често и едва ли някога ще мога да си простя тези грехове. Чувствам ги като истински товар, от който никога няма да се освободя. От тогава живея сама с баба ми. Тя полага всички грижи, за да имам всичко от което се нуждая….и наистина съм задоволена материално от всичко. Но…..не съм щастлива и това я наранява и нея. Гледам да не плача пред нея, но понякога просто не мога да сдържа емоциите си. Смятам се за твърде странна личност. Ужасно затворена, ужасно объркана, определено не живееща в реалния свят, интроверт до мозъка на костите си. Трудно допускам някой до себе си. Преди около 4 -5години се запознах с момче- Ц., което тогава много ми помогна да преживея по-леко болката от загубата на единствения ми родител. Макар с него да нямахме абсолютно нищо общо и да бяхме абсолютни противоположности, той се влюби в мен и ме обичаше искрено. Той беше страшно слънчев и позитивен човек, докато аз бях в другата крайност. Аз обаче се страхувах и така и не го допуснах по-близо до себе си, за мен се превърна просто в единствения ми приятел на този свят. С него правих всичко, с него пътувах, с него споделях. Но моята любов към него бе платонична. Въпреки това той не се отказа от мен, макар че реално това много го е наранявало, както разбрах в последствие. Взаимоотношенията ни продължиха три години! Докато 2013 година реших просто да замина за Италия за неопределен период от време, казвайки му, че нищо не ме задържа тук, че не съм щастлива. Имах нужда от нещо ново, различно, нещо което да ме промени. Но разбира се човек забравя факта, че където и да отиде, носи себе си и чернилката в себе си….и дори там, обградена от красота, аз бях нещастна. Няколко месеца по-късно, той изобщо спря да ме търси. Разбрах, че е открил момиче, което го оценява и вече беше спрял да ме обича. В този момент се почуствах ужасно сама. Сърцето ми се пръскаше от болка, защото аз сама си го бях направила, аз реално бях тази, която го изостави и той имаше пълното право да постъпи така. Върнах се в България. Видях се с него, говорихме. Последните му думи бяха, че ме обича и че аз сама трябва да заобичам себе си, защото има за какво. Но просто трябва да продължим по различни пътища. Пуснах го. Въпреки че заспивах и се събуждах със сълзи, така и не потърсих отново контакт с него. Знаех, че беше прав. Преживях го, може би защото никога не го бях обичала истински и дълбоко в себе си съм знаела, че не е правилният човек за мен. 2014-та година измина бавно за мен. Излизах на срещи с момчета, но…никой не ме караше да трепна. Приятелите ми ме обвиняваха, че съм твърде придирчива…но аз просто наистина вярвам, че правилния човек се усеща, че е такъв още в самото начало. Бях изгубила и малкото желание за живот, което имах. Винаги съм се чувствала незначителна, като грешка, като човек който няма смисъл да съществува. Оставайки насаме с всички тези мисли, те се умножиха. Но някак ме поддържаше надеждата, че със започването на първата ми студентска година, всичко ще се промени, че ще открия хора като мен.  Така се и случи. Още първите седмици се запознах с едно момче – М., което…сякаш беше мое отражение. Той пръв започна да търси повече контакт с мен, да ме кани да излизаме, да си говорим. Открихме толкова, толкова много общи неща помежду ни. Дори факта, че той също бе изоставен от баща си и отгледан от майка си и баба си. Интересите ни бяха еднакви, и това което харесваме и това което не, характерите ни бяха еднакви…за пръв път открих себеподобен човек. Странен като мен. И двамата се чувствахме така, сякаш най-накрая бяхме открили сродната си душа. Той ми призна, че има чувства към мен доста бързо. Аз в началото не исках да прибързвам, но…нещо от вътре ми подсказваше, че не бива да изпускам момента. Станахме двойка. Той беше ужасно мил и бързо се привързах към него. Всеки ден бяхме заедно. Лека по лека се влюбих. Нещо, което не бях изпитвала към предишното момче Ц., с което бях. М. ме правеше ужасно щастлива, но….аз сякаш от страх, смятах, че не е възможно всичко да е толкова идеално, че не е възможно да заслужавам най-накрая да достигна архипелага на щастието….постоянно вдигах скандали за някакви глупости, постоянно виждах негативното, вместо да се насладя на хубавото…При една от караниците ни той дори плака пред мен, казвайки, че не иска да ме губи, нещо което смятам, че за мъж изразява искрени емоции. Месец по-късно аз отново бях намерила повод да се скараме….и този път прекалих. Казах му, че смятам, че не сме готови един за друг, че може би е по-добре да „замразим” отношенията си и още такива глупости. Той тогава ме умоляваше буквално, да не говоря такива неща, да не го правя. Че смята, че той е готов, че иска заедно да се изправяме пред трудностите, че ме обича. Аз обаче го игнорирах и му казах, че не желая да се виждаме. Два дни по-късно му се обадих да се извиня, да му кажа, че съм прекалила. Той тогава обаче ми каза, че няма за какво да се извинявам, че съм права и щял да замине за родния си град, за да премисли. Така и не се видяхме изобщо преди това. След като замина, нито ми се обаждаше, нито ми пишеше. Това ме измъчваше и даже ме озлоби. Един ден след поредния игнор от негова страна просто му написах повече да не ме търси. Той отговори, че щом така искам- така да е. Още в същия момент сълзите ми потекоха от очите. Сметнах, че не му пука. Минаха 2 ужасни, дълги седмици в които от гордост, нито аз, нито той не се опита да направи контакт с другия. В крайна сметка аз не издържах и го попитах дали иска да се видим. Знаех, че вече е в София. Той ми се обади и се разбрахме за час и място. И двамата изглеждахме ужасно, просто си личеше, че и двамата сме се мъчили. Но това, което той ми каза, буквално ме съсипа. Каза ми, че се е почувствал изхвърлен и че ужасно съм му липсвала…но вече се чувствал празен и не бил същия човек. Вече не изпитвал същите чувства към мен и вече не ме обичал. Че бил направил много грешки, че бил ужасен човек, който изобщо не ме заслужавал. Но че няма против да си останем приятели. Буквално почувствах сякаш харпун се забива в сърцето ми. Не издържах и се разплаках пред него. Нещо което никога не съм правила пред друг човек. Той продължи да обяснява как не можел да си прости, че ме изгубил, че в момента в който ме изгубил изгубил и себе си. Че се мразил, че е отвратителен човек, който не заслужава обич, че дори баща му го е изоставил. Че и той се чувства като грешка и не желаел да ме наранява повече. Че съм била твърде красива, за да страдам заради него. Разделихме се, той дори не ме изпрати. Едва се прибрах свита от болка вкъщи и душата ми кървеше.  Отново аз бях истинската виновница. За пореден път се само саботирах. На следващия ден се видяхме отново на лекции. Той ме покани да си поговорим…но си говорихме общи неща…все едно наистина нищо не е имало между нас. Така измина почти една седмица, в която аз бях изпаднала в тотална депресия, без дори да ям. Просто плачех по цял ден. В последствие отново останахме заедно един ден след лекции и аз започнах сериозната тема за нас. Помолих го да ми даде ръката си, той не пожела в началото с оправданието, че по този начин щял да си върне много спомени. В крайна сметка ми я даде. Обясних му, колко много съжалявам и че искам да забравим случилото се и да започнем от начало. Че зная, че и двамата сме развалини и че може да излекуваме раните си само ако сме заедно. Че разбирам, че съм го наранила, че го моля да ми прости. Че той също ме е наранил. Но че смятам, че си заслужава да се борим. Че искам да бъда само и единствено с него. Че тази случка ме е променила и че съм разбрала, че именно той е човекът, който осмисля ежедневието ми. Че ще се променя и няма да се вглеждам постоянно в негативното. Че съм изпълнена с обич и нежност, които да ми позволи да му дам. Че не вярвам запознанството ни да е било случайност, и самият факт, че си паснахме толкова бързо. Въпреки думите ми,  той отново ми каза, че вече е празен, че нямало за какво да ми прощава, защото той бил разрушил всичко с единствения човек с когото смятал, че е възможно да гради бъдеще….и че не се чувствал готов. Че имал нужда от време. Но щял да се върне…С което наистина не зная какво  цели. Няколко дни след това отново замина за родния си град. В момента все още е там. Почти не комуникираме. А аз се съсипвам. И не зная дали изобщо е бил искрен някога, когато ми е казвал, че ме обича, и всички останали мили думи. Или просто иска да се само наказва? Не зная как да се чувствам. Не зная и как да действам. Не зная какво да правя. Нима наистина е възможно да спреш да обичаш един човек за 2 седмици, ако любовта ти е била истинска? Отново се чувствам сама…изоставена. Само саботирала се. Нещастна. Открих човек, който винаги съм искала, а го изгубих за толкова малко време и то заради глупост. Мога ли да оправя нещата по някакъв начин? Или да обърна гръб, както и той явно е затворил вратата си към мен? Не зная какво се върти в главата му. Дали наистина вече му е все тая за мен? Има ли смисъл да се опитвам…защото, честно, чувствам се жалка. И отново всичко в живота ми губи смисъл. Но този път я няма надеждата, че ще открия някой друг, който да бъде до мен по този начин, колкото и глупаво да звучи. Вероятно сте имали контакт с доста хора, които са имали подобни ситуации в живота, за това единствената надежда която ми остана е, да потърся някакъв съвет от Вас. Зная, че моите проблеми са реално много незначителни, на фона на хората с истински проблеми….но се съсипвам вътрешно наистина. Чувствам се слаба, сама и жалка.