Забързани в ежедневието да трупаме вещи, забравихме за истинските ценности. Превърнахме надеждата в планове, как да имаме още и затънахме в безверие. Вървим по пътеките на своя живот и търсим отговори, кои сме, от къде идваме, на къде отиваме. Понякога се случва да срещнем нещо, което ни спира и ни кара да се замислим за истинските и преходните неща в живота.
Преди две години попаднах в едно село със „затихващи функции”, като повечето съвременни села. Голямо село. Опустяващо село. Запуснати къщи, затворено училище, няма болница, рядко се виждат хора по улицата и то повечето възрастни. Когато влезе в магазина човек от селото пазарува и си казва номера, записват го в дебела тетрадка, защото тук хората нямат работа, а тези които си намират не им плащат редовно и живеят на „версия”. Личи си, че селото е било голямо, големи улици, много къщи…Няколко големи кръчми отдавна са изпратили последните си гости и вероятно никога няма да отворят отново врати. Хората са със сериозни, навъсени лица от които надеждата за по-добър живот отдавна си е отишла. Селото се казва Узунджово. Повечето съвременници ще свържат името с авио базата, която също вече не съществува, а пистите и скъпите съоръжения отдавна са обрасли с трева и дори с дървета. Като се замисли човек… до преди няколко години там са летели самолети, а сега… единият от хангарите до скоро се е използвал за обор, но сега и той е празен и запуснат като всичко в това голямо тъжно село. Има едно изключение ЦЪРКВАТА. Тя е като оазис, сякаш не и е тук мястото или времето.
Още кaто влизам в Узунджово от към Кърджали от лявата страна виждам голяма църква в още по-голям двор. В контраст със селото. Църквата е голяма, чиста, подредена. Личи си, че шета стопанин. Обикалям двора на църквата с колата, нещо ме привлича, но не осъзнавам какво точно. Колкото повече разглеждам,толкова повече ми става интересно и искам да вляза. Врата на двора е отворена. Не се виждат хора. Вратата на църквата също е отворена. Влизам. Няма никого. Отнякъде се появи жена, която с дискретна усмивка ми предложи свещи. По християнски паля няколко свещи за здраве на близките си и с няколко свещи почитам своите мъртви. Особено е, моите свещи са единствени в големия гостоприемен и светъл храм. Жената дискретно стой и търпеливо ме изчаква. Обръщам се към нея и я питам за църквата. С тих и спокоен глас тя ми разказа с готовност една голяма история.
В село Узонджово църквата се казва Успение Богородично. Построена е около 1500 година. Историята на селото започва доста по-рано. На това място гърците 204г.пр.н.е. оновават селището Пизус, върху старо тракийско поселище. По-късно римляните го превърнали в укрепен град и го наричали Блисимос. През 6 век, славяните разрушават града и основават селището Вирово. Турците го завладяват през 14 век. Нарекли го Узунджово-„узунджа ова” което на турски означавало ”дълго поле”. Те харесали традицията на това място да се провеждат събори и панаири и я насърчили. Така възникнал Узунджовският панаир. Дейността на панаира продължала около два века: от първата половина на 18в. до 1876г. Развитието и процъфтяването на панаира е свързано със стратагическото място на селото. Узунджово заема средищно положение между Средиземно море, Черно море и Дунав. Населението по онова време наброявало около 2 000 души, но по време на панаира с изложители и посетители достигали до 50 000 души. Есенният панаир край село Узунджово е една от най-големите забелижителности през османското владичество по тези места.Тук идвали търговци от Европа, Азия, Африка. Според немския историк Хаммер панаирът бил създаден през 1593 година от Синан паша – велик везир по времето на султаните Мурад ІІІ (1574 – 1593) и Мехмед ІV (1593 – 1603).
Минавайки край Узунджово на султан Баязид много харесал мястото, отпуснал 30 хиляди гроша от хазната и заповядал да бъдат построени кервансарай, джамия, имарет/кухня за бедни/ и баня, а в селото ежегодно да се свиква панаир, който да продължа 40 дни. Наши учени твърдят, че първоначално той е възникнал като местен сбор – пазарище на християните, което с намесата на турските власти постепенно прераснало в голям панаир.
Самото тържище било разделено на отделни пазари, разположени в равнината край Узунджово. Търговците и занаятчиите от всеки град или област имали свои местни чаршии, отделно от тях били пазарите за добитък и роби. Голям хан с оловен покрив, баня, джамия, имарет и кервансарай се издигали в центъра на панаира. Многобройните складове и сергии предлагали всичко, което се произвеждало по онова време – в това число скъпоценности и екзотични колониални стоки като кафе, захар, зехтин, маслини, чай. Персийските търговци продавали пъстри шалове и килими, английските – индийски тъкани, калай, бои и подправки, италианските – сукно, фесове, стъклария, копринени платове, руските – скъпи кожи, тафти, книги. За реда и правилното сключване на сделките се грижел специален чиновник, а търговците и продадените стоки се облагали с мита. Имало и места за забавления, където циркаджии и дресьори, фокусници и певци привличали тълпи от зрители. Много видни българи като Раковски, Найден Геров, П.Р. Славейков, Добри Чинтулов и Хаджи Димитър са идвали на Узунджовския панаир по свои дела.
През 1871 г. панаирът бил посетен от самия Левски, който дошъл да купи оръжие за тайния комитет. По онова време обаче тържището вече западало. За последен път Узунджовският панаир се провел през 1876 година. За негов наследник се смята Пловдивския панаир, създаден през 1893 година от българското правителство за да възроди славата на своя именит предшественик.
Известния османски пътешественик Евлия Челеби описва това, което е видял като голяма стабилна постройка, приличащ на крепост хан. Сравнява сградите със сарай в Татар Пазарджик, построена от Мактул Ибрахим паша. Пътешественикът допуска, че сградите в Узунджово са по-здрава от тези в Пазарджик. Имало 80 огнища, било хубаво и от вътре и от вън, нарича го „импозантен хан”. Градът имал джамия. Според Ибрахим Татарль изследовател на османските култови сгради и надписи, джамията е дело на най-значимия османския архитект Синан /Коджа Мимар Синан ага/. Негово дело са много сгради. Като своята майсторска работа архитектът посочва Селим джамия в Одрин. Стилът му е силно повлиян от църквата Света София в Истанбул. За участието му в създаването на Узунджовската джамия няма конкретни доказателства. Според други сведения джамията е дело на българския майстор Лальо Кръстев/потурчен български майстор/ Едно от доказателствата за това е намерената на западния прозорец каменна гравюра – преплетени лале и кръст. Вместо да го построи, обърнат към Мека-свещеният град на мюсюлманите, майсторът го разполага на югоизток. Така джамията получава наименованието си Гяурджамиси. Джамията е била част от цял комплекс, финансиран от Синан паша през 1593г., който включвал още кервансарай на 2 етажа с 350 стаи и обори за над 1000 коня , чийто главен вход се пази и днес, имарет (приют) и хамам. Пред джамията е имало мраморен водоскок и часовникова кула, строена през 17 век. Турското население се изселва след освобождението. Сградите от прочутия Узунджовси панаир са разрушени. Камъка е използван за други градежи из селото. Запазена е само джамията и единият от входовете на големия керван сарай. Джамията е занемарена. В Узунджово е има малка селска църквичка ”Свети Йован Кръстител“, която се срутва и узунджовското църковно настоятелство взема решение да приспособи изоставената джамия в църква, тъй като нямат средства за нова църква. През 1906 година Посолството на Турция преотстъпва сградата на България и започва преустройството й в християнски храм. Узунджовци обаче трудно приемат идеята старата джамия да бъде превърната в църква и се взема ново решени тя да бъде разрушена и от строителния материал да бъде построена нова селска църква. След тригодишни спорове надделява идеята, че все пак джамията трябва да бъде запазена за поколенията и преустроена в църква. Когато започват преустройството на сградата от джамия в църква, строителите откриват застроена с тухли врата за олтара. Това е още едно доказателство, че сградата е строена от християнин. Който може би се е надявал, че щом църквата Света София може да се превърне в джамия, то и джамията в Узунджово може един ден да се обърне на църква. Възможно е майсторът да е строил както си знае, турците да са му казали , че не нужна врата за олтар и той да я заградил с тухли, защото е по-лесно, отколкото да я гради с камъни, както е другата част от градежа. Никога няма да разберем каква точно е истината. Църквата днес е с реставриран каменен градеж, пластични декорации по фасадата и позлатен голям кръст върху купола. Реставрирана е стенописана декорации. Икони има по сводовете и разбира се по иконостаса. На него за първи път е резбована Глаголичната молитва, чиито букви са символ на всичко живо под слънцето. Той е и един от най-големите в страната и в него са изобразени и други символи. От двете страни на върха на иконостаса има лами, които сякаш се борят с доброто, което е самото разпятие. Иконостасът е висок при кръста 9 метра и е широк 14 метра и е най-големият, изработен е в ателието на Уста Дарин Божков от Трявна. Той е потомствен резбар и е единственият дърворезбар носител на титлата „уста” в България. Обявен е за първомайстор след облог от тревненската гилдия през 1992 година. Ритуалът повтаря облога между майстор и калфа, сключен през 1804 година, когато са направени известните резбовани тревненски слънца в Даскаловата къща. Различните елементи на иконостаса в храма в село Узунджово са изработени от липа, бук и орех. Реставрирани са част от старите малки икони, царските двери, на които неизвестен майстор с лалета и много фантазия е изписал годишен календар и солея. Старият иконостас е запазен като културен пласт под новия. При последната реставрация са почистени стените за да се видия големия майсторлък на градежа и от толерантност към историята са оставени чисти, без икони и стеносписи. Вместо икони да са по стените,те са изрисувани по стъклата на прозорците. Всичко е различно в този храм и историята, и дърворезбите, и хората, които работят там.
Строен и разрушаван, изграждан отново и променян е храмът в село Узунджово. Днес песента на ходжата е сменена от звъна на камбаната. Но той – Храмът стой край пътя и ни приканва да спрем за миг надпреварата с времето. Гостоприемен ни подканя да простим и да помолим за прошка. Той ни доказва, че всичко е възможно и нищо не е вечно.
Дора Добрева
