„Моля те, умолявам те…..прегърни ме” – плачеха очите, стенеше сърцето…
Не ме оставяй!
Защо постъпваш така с мен?
Нима не направих това, което искаше?
Нима не се отказах от моето семейство,за да бъда постоянно с теб?
Нима не те хранех, за да укрепнеш? Нима не отблъснах приятелите си, заради твоята ревност?…
Ти ми казва, че ще ме направиш силна! Че ще контролирам нещата. Че ще бъда кралица – красива, стройна… Всеможеща и перфектна…. Такава, каквато се виждах в мечтите си… Когато се прокрадна в моя живот и се бореше за своето място. Ти рисуваше прекрасните пейзажи на Любовта, която така ми липсваше. Пееше мелодията, която сърцето ми копнееше да чуе…„Ти трябва, ти можеш, можеш и сама!” Да, аз повярвах! Доверих ти се! Пиех жадно от твоите устни, забравяайки за чашата мляко… Хранех се от надеждата, която ми даваше. Забравяйки филията с хляб! Ти ръкопляскаше в екстаз…
И, о Боже, аз се чувствах прекрасно!
Бях на върха, и чувствах вятъра като нежно було!
Толкова хубаво беше да се рея – из облаците, лека като перце!
Да бягам от реалния ден, за да бъда с теб!
Да ме галиш, хвалиш и прегръщаш!
Ръцете ми слаби, бяха толкова силни! Но какво стана? Какво се промени? Не ме ли обичаш вече? Хубаво ми е само в твоята прегръдка… Силна, желязна, но сигурна…
Искам пак да съм „изпълнена” с теб!
Искам пак да летя в безтегловност.
Усещайки твоите пръсти …
Само ти ми остана…
Аз си нямам никой!
Апатия обгръща моя ден! Пръсти насочени към мен… Крив образ в огледалото… Взирам се в него да те видя… Няма никой… .Няма теб…. Няма мен…. Няма утре….
Татяна Канчева