В емоционално отношение ние никога не порастваме. Чувствата ни не съзряват. Гневът и тъгата на едно двегодишно дете са същитите, както и при възрастен човек. Начинът, по който изразяваме чувствата си, може да е проявление на зрелост или незрелост, но самите чувства са неподвластни на времето.
Може да си представим детето вътре в нас като пазител на склада с емоцииите ни, пазител, който не сме избирали. Той или тя управлява емоциите и нуждите ни до тогава, докато нуждите бъдат задоволени, а емоциите осъзнати.
“Само когато положим родителски грижи за детето в нас, то ще предаде ключовете от склада на зрялата страна на личността ни.”
Какво съдържа този склад, територия на детето в нас? Цялата болка, отхвърляния, самотата, изоставянията, страховете и сигурността на нашия живот. Всяко едно нараняване, всяко отхвърляне, всяко болезнено послание се съхранява от детето в нас. Всеки път, когато даден стимул извика крайна реакция, всъщност реагира детето в нас. Ако нуждите контролират поведението ни, детето в нас изисква да се погрижим за него. Щом се усетим безсилни или отчаяни, или напълно съкрушени, а чувствата ни не отговарят на реалността на положението, детето в нас крещи за внимание.
Всички ние в началото сме възприемали света с очите на дете. И сме запазили спомени от тези възприятия. Детето в нас не е забравило чувството на безпомощност, когато контролът му се е изплъзвал. Знае колко е трудно да бъде разбран светът, който е неразбираем.
Повечето хора съзнават, че имат няколко роли или различни плоскости, в които се изявяват: тази на възрастния, на детето, на родителя, на професионалиста и т.н. Като възрастни сме склонни да харесваме ролята си на пораснали и да отричаме или игнорираме детското, особено когато сме объркани от изблиците му в нас. Учили са ни, че трябва да сме “големи” и все гледаме да обуздаваме детето в себе си. Повечето от нас са в схватка с детето в себе си. Това, което не разбираме, е, че то владее емоциите ни, докато ние се стремим да контролираме логическите си мисли, а сме се убедили, макар и твърде болезнено, че емоциите обикновено надделяват над логиката. Детето в нас е силно само, когато не го осъзнаваме и не отчитаме болката му. Това е най-голямата тайна. Детето в нас заслужава да бъде обичано, както и вие самите. Научете се да обичате и себе си, и него!
Даниела Червенакова
/психолог/
