Цветомир Денчев
Гневът е емоция, обвързана с психологическата интерпретация на индивида на обида, несправедливост спрямо личността му и тенденция да се реагира отмъстително.
СЪДЪРЖАНИЕ
1. Определение за гняв……………..
2. Биологични основи на гнева ….
3. Гнева и етапите на развитие…..
4. Регулация и справяне с гнева….
- Използвана литература…..
Емоциите карат човека да се държи по начин, който от гледна точка на еволюционната теория, го предпазва от заплаха, кара го да създава нови социални връзки, поощряват ни при различни дейности като ни носят удовлетворени и ни подбуждат да разучаваме околната среда.
Гневът е емоция, обвързана с психологическата интерпретация на индивида на обида, несправедливост спрямо личността му и тенденция да се реагира отмъстително. (Encyclopedia of Psychology).
Когато се ядосаме сърдечният ритъм, артериалното напрежение и отделянето на тестостерон се повишават, кортизол (хормонът) на стреса се понижава и се стимулира действието на лявото полукълбо. Това е установено от група учени от Университета на Валенсия, която анализира прпмените в мозъка и кръвоносната, хормоналната дейност и работата на двете мозъчни полукълба когато изпитваме гняв.
„Причинените емоции генерират значими промени във функционирането на автономната нервна система, която отговаря за кардиоваскюларния отклик на емоциите, както и в действието на ендокринната система. Също се променя активността и на фронталния и темпоралния лоб, които се намират в главния мозък. “ (Неус Хереро, главен инциатор на изследването).
Изследователите причиняват гневни реакции у 30 мъже, използвайки испанската адаптация на процедурата „Anger Induction” (AI, предизвикване на гняв), която се състои от 50 фрази, изречени от първо лице в ежедневни ситуации, които е доказано, че предизвикват гневна реакция. Преди и веднага след стимулирането на афекта се измерват сърдечният ритъм и артериалното нарпежение, нивата на тестостерон и кортизол и асиметричното функциониране на мозъка, общото състояние на гнева и субективното изживяване на емоцията гняв.
Асиметриите на мозъчната дейност
Има два модела на изследването на невробиологията на човешките емоции, с които си противоречи ефектът на гнева върху функционирането на мозъка.
Първият модел ,този на „емоционалната валентност“, поддържа тезата, че левият фронтален участък е свързан с позитивните емоции, докато дясната част е свързана с негативните.
Вторият модел, който се нарича „модел на посоката на мотивацията“, показва, че левият фронтален участък показва, че левият фронтален участък отговаря за емоции, които са свързани с чувството за близост, докато десния участък е свързан с емоциите, които предполагат отдръпване и усамотяване.
Обикновено позитивните емоции се свързват с мотивиране на сближаването между хората, а негативните, като например страх или тъга – с усамотяването.
Тези две тези си имат и изключения. В това отношение гневът е уникален случай, защото се преживява като негативна емоция, но когато той възниква се усилва функционирането на лявата част на фронталния лоб.
Емоционалният център на мозъка е лимбичната система. Намира се в долната част на мозъка и се счита, че филогинетично (от гледна точка на еволюцията) е по-стара от главния мозък. Когато някой изживява или изразява гнева си, той използва главно лимбичната система. Амигдалът е малко формирование, намиращо се в лимбичната система. Той може да бъде наречен складът на нашите емоционални спомени. Това е и частта на мозъка, която отговаря за fight-or-flight реакцията и нашите вродени инстинкти за оцеляване и самосъхранение. Информацията, която постъпва от заобикалящата среда през нашите сензорни рецептори минава през амигдала, където се определя дали да се изпрати тази информация към главния мозък или лимбичната система. Ако постъпващата информация предизвика достатъчно силен емоционален заряд, амигдалът може да отмени мозъчната кора, което ще рече че информацията ще бъде изпратена към лимбичната система, което ще предизвика в индивида реакция, предизвикана от по-ниските части на мозъка. По време на такава реакция амигдалът ще се задейства без значение от ситуацията, понеже тази част на мозъка не отговаря за логическото осмисляне на информацията. Същевременно потока на кръв към фронталния лоб се засилва, по-точно частта от мозъка, която се намира над лявото око. Тогава ще бъдат отделени хормони, които ще предизвикат физическа и емоционална възбуда. Поток от енергия ще последва, което ще подготви индивидът за fight-or-flight реакцията. Въздействието на тези хормони обикновено трае няколко минути през, които обикновено индивидът е извън контрол и може да действа по начин, за който по-късно е вероятно да изпитва съжаление. Това ще започне да се случва когато частите на мозъка, които отговарят за рационалното мислене започнат отново да функционират пълноценно и да обуславят поведението му.
Като доказателство, че фронталният лоб отговаря за овладяването на гнева доста източници цитират случая със Финиъс Гейдж. През 1848 Гейдж, железопътен работник, който претърпява инцидент, който засяга тази част на мозъка. Оттогава нататък Гейдж започва да бъде раздразнителен и да избухва лесно и да е емоционално нестабилен. Лоботомията работи на прободен принцип. По-късно този тип операции бива забранен, защото е обявен, че има нехуманен характер.
Емоциите (в това число и гневът) са с преходен характер. Те идват и си отиват. Справянето с гнева се равнява на овладяване на телесните симптоми на гнева чрез ума. Състои се в това индивидът да си даде достатъчно време да отговориш на чувствата си, питайки правилните въпроси за своята гневна реакция, вземането на правилно решение как да се реагира когато си разгневен и да решим дали сме склонни да поемем последствията за агресивното си поведение.
Деветдесет процента от хората не реагират веднага след като са започнали да се чувстват ядосани. Хормонът, който се отделя в тялото ни, за да се тушира по-силните ефекти на адреналина, се нарича Ацетил холин. В някои случаи не е правилно индивидът да се отдаде на схващането, че емоциите е редно да се оставят да протичат.
Гневът по природа трябва да протича бързо. За повечето хора гневният пристъп варира от 5 до 10 минути, но за други той може да варира по сила и времетраене.
Гневът и етапите на развитие
Въпреки, че учените, които изучават емоциите не са стигнали до консенсус относно дали гневът в основата си е човешка емоция (Izard, 1991) или се диференцийра от състоянието на дистрес(Camras, 1992), те се съгласяват, че гневът служи за няколко адаптивни функции. Гневът регулира и организира физиологични и психологически процеси, които са свързани със самоотбраната и самоконтрола и регулира социалните и междуличностни взаимоотношения.
От перспективата, през която функционализма гледа на емоциите, когато има пречка пред постигането на целите, функцията на гнева е да преодолее пречките пред постигането на дадена цел. Въпреки важността си за адаптацията гневът поставя трудности пред социалните организми, състоящи се в това, че засяга другите индивиди, включвайки дълготрайни последици в междуличностните взаимоотношения. Затова регулацията и подходящото изразяване на гневът са задачи с адаптивен характер за индивидите. Те трябва да научат кога е подходящо да изразяват гнева си, което се състои в това да узнаят пред кой, кога и как да изразяват гнева си по начин, който е социално приемлив за неговата народо-психология. Недиректното интегриране на подобни правила от личността могат да се наблюдават в ранна детска възраст. Гневът регулира междуличностните взаимоотношения и по-късно бива самия той регулиран на междуличностно ниво в социализацията чрез споделянето между връстниците и обсъждането на проблема, който е причинил даден конфликт. Проблеми в регулирането и овладяването на гнева по подходящ начин могат да нарушат социалното функциониране и да доведат до психопатология и психосоматични нарушения.
Гневът при бебета
Сред учените, които изследват гнева в ранна детска възраст има дебат относно дали децата в този период изпитват негативни емоции (включително и гняв) или проявяват генерализирана стресова реакция (Bennett,Bendersky, & Lewis, 2002, 2004; Camras,2004; Camras, Sullivan, & Michel, 1993;Izard, 2004; Izard et al., 1995; Oster, Hegley,&Nagel, 1992).
Този спор е обвързан с присъщите трудности при изследването на психичния живот на пеленачетата.
Въпреки, че са налични методи за изследването и класифицирането на лицевите експресии на емоциите при пеленачета (MAX and AFFEX; Izard, 1983; Izard,
Dougherty, & Hembree, 1983), някои изследователи поставят под въпрос това дали всъщност гримасите при индивидите от този период на развитие изразяват конкретни емоции (Saarni et al.,
2006).
Подобни неясноти възникват и заради изследвания, които показват, че децата в тази възраст реагират различно на емоционалните отзвуци на майките им (e.g., Kahana-Kalman & Walker-Andrews, 2001; Montague & Walker-Andrews, 2001), защото не е ясно кои техни действия предизвикват емоционална реакция и какво означават тези реакции според начина, по който реагират пеленачетата реакциите на родителите им(see Saarni et al., 2006).
Първите отличителни знаци на гнева са отчетени на 4 месечна възраст. Проявите на гнева започват да имат насоченост към даден обект на седем месечна възраст. Тези прояви са отчетени, когато бебетата са докосвани по ръцете и при ваксинация. Фийлд и колектив (e.g., Field et al., 2005; Pickens & Field, 1993; see also Reissland, Shepherd, & Herrera, 2005) са отчели проява на гняв при 3 месечни бебета при интеракции с майките им лице в лице, особено при бебета, чийто майки страдат от депресия.
Експеримент от Бъс и Голдсмит (1998) подчертава адаптивната важност на гнева. Той е проведен на три отделни части – при бебета на 6,8 и 12 месечна възраст. Те биват подложени на два предизвикващи гняв стимула (проблем с преградата на кошарките им и сгъване на ръката) и два предизвикващи страх стимула, които успяват да предизвикат предвидените емоции у тях. Гневът и страхът се разграничават и не са особено взаимосвързани, както се очаква ако наистина бяха проява на общо състояние на дистрес. Бебетата са използвали различни начини за справяне с гнева и страха. Тези действия са спомогнали за намаляване на гнева, но не и на страха.
Тези експерименти и проучвания доказват, че гневът се асоциира с желанието на бебетата да овладеят физическата среда и че предизвиква изготвянето на поведенчески стратегии у тях, които изпълняват регулаторни функции и спомагат за решаването на проблеми.
Гневът на бебето може да бъде също социален сигнал, който да мобилизира грижещият се за него да реагира. Същевременно неговата задача е да поощрява позитивните емоции и да сведе до минимум и облекчи негативните. Реагирането към позитивните и негативните емоции на пеленачето по определен начин е свързано с повишената честота на проявените емоции в по-късен етап.
Гневът в училищна възраст
Редица фактори правят гнева в контекста на междуличностните взаимоотношения на връстници от една и съща възраст, явление, което заслужава внимание. Децата в училищна възраст придобиват познание за собствените си способности като сравняват своите успехи с тези на съучениците си. По време на начално училищния период у децата зачестява склонността да се сравняват с връстниците си (Stipek & MacIver, 1989). Децата развиват чувствителност спрямо позицията им спрямо техните връстници. За тях придобива голяма важност те да бъдат приети от останалите и да създадат здрави приятелски взаимоотношения (Parker & Gottman, 1989), което прави нормите в групата от познати за регулиране на емоциите особено важни. Паркър и Готнам поддържат тезата, че в тази възраст учениците научават за нормите в общуването най-вече като съблюдават реакциите на другите към определен тип емоция и към изразяването на собствените им емоции. Тяхното проучване доказва също, че децата са по-чувствителни към негативна емоционална реакция от страна на техните връстници и приятели, отколкото от роднините и семейството им. Те очакват по-малко подкрепа когато изразяват гнева си (Zeman & Shipman, 1996; Shipman, Zeman, Nesin, & Fitzgerald, 2003) и твърдят, че понякога са склонни да прикриват своите емоции, като заявяват предимно, че гнева е най-другата емоция за замаскиране (Underwood,
1997).
Проучванията над агресията и нейната проява при деца в училищна възраст говорят за междуличностни различия в начина на преживяване и изразяване на гнева. Отхвърлените и агресивните деца изпитват трудност в това да регулират своя гняв в провокативни ситуации и това се изразява в реакции, които не говорят за социална компетентност и конструктивност. Сравнителни проучвания твърдят, че индивидуалните различия в изразяването на негативните емоции и регулацията им допринасят за статута им сред останалите ученици. Деца, които имат висока степен на справяне с емоциите показват добри умения при социализация (Eisenberg et al.,1997, 2005; Murphy & Eisenberg, 1996;Rydell et al., 2003).
Регулация и справяне с гневът
Раздразнението е най-леката форма на гняв. Раздразнението е по-често срещано от гнева.
Ето няколко лесни начина, с който можем да се справим с раздразнението:
1) да не мислим за ситуацията, която е причинила подобна емоционална реакция.
2) Не приемайте лично ситуацията.
3) Не обвинявайте някой друг. Когато обвиняваме някой друг по най-лесния начин можем да накараме раздразнението си да eскалира.
4) Не мислете за отмъщение
5) Придържайте се към мирен начин за решаване на възникналия конфликт
6) Не допускайте представата, че вие в настоящата ситуация сте безпомощна жертва.
7) Не допускайте лошо настроение, като например депресията, да усили емоцията. Гневът само и единствено усилва депресията.
Факторите, които предопределят силата на гневен изблик у даден индивид са както следва:
-темперамента – съвкупността от устойчиви индивидуални психични свойства, определящи динамиката на психическата дейност на човека и оставящи относително постоянни при различни мотиви, съдържание и цели на дейността. Хората, които са импулсивни или раздразнителни, имат далеч по-краткотрайни изблици от тези, които са по-улегнали.
-хората, на които той подражава несъзнателно или съзнателно при формирането на характера му – друг фактор е реакциите към дразнители, които сме усвоили от своите родители в детска възраст. Ако родителите на индивида имат раздразнителен характер и реагират импулсивно към дразнители, е много вероятно и той да реагира по сходен начин.
-личността – хората, които притежават повече защитни механизми и са по-склонни към афективни реакции съответно по-често изпитват раздразнение към поведението на околните
Съществуват няколко довода срещу използването на медикаменти за овладяването на гнева. Един от тях е, че те самите като страничен ефект могат да причинят тревожност или неконтролируем пристъп на гняв. Например диазепамът (т.нар. Валиум) може да облекчи тревожността, но и да доведе до изгубване на контрол . Това повдига доста въпроси относно употребата на транквилантите в терапии, насочено към справянето с гнева. От друга страна, е доказано, че антидепресантите са безвредни и могат да спомогнат за третирането на гнева.
Справяне с гнева:
Повечето хора реагират гневно само когато са провокирани. Те не мислят за това, те просто реагират. Те отвръщат инстинктивно на дразнението и то все по един и същи начин. Основния принцип при справянето с гнева е да овладеем пристъпа на гняв преди той да е взел контрол над нас. Овладяването на гнева означава проявяването на емоционална интелигентност, която се състои във влагането на мисъл при проявата на гнева.
Тишината e естественото състояние на организма когато е в покой. Когато някой се опитва да изрази гневът си вербално, това добавя повече напрежение, усилва пулса на индивида, кръвното налягане и т.н. След като той постои известно време в тишина докато осмисля своята гневна реакция той ще се успокои.
Managing your chemistry
Възможно е да предотвратим гнева като създадем по-неблагоприятна за него среда в нашия организъм – тоест чрез регулирането на веществата, които приемаме.
Кофеинът и никотинът стимулират централната нервна система и я правят по-реагираща към стимули от околната среда.
Алкохолът, дори и в малки количества, може да замъгли или преувеличи възприятията на дадена личност, което може да доведе до грешното тълкуване на действията и намеренията на околните. Той също може да смъкне задръжките (емоционални и поведенчески) на даден индивид, което може да провокира поведение нетипично за него в трезво състояние.
Когато се използват често, кофеинът и алкохолът могат да нарушат режима на спане и да доведат до повишенa раздразнителност.
Алкохолът също е депресант. Депресантите са вещества, които избирателно подтискат една или няколко функции в организма. Терминът най-често се използва по отношение на веществата и лекарствата, които потискат централната нервна система. За това е силно непрепоръчително хора, които страдат от клинична депресия да приемат алкохол, понеже те са по-склонни да се пристрастят към действието му и то да засили симптомите на заболяването им.
Открита е корелационна връзка между личностни и темпераментови черти като гневът, депресивността и защитните реакции и силата на махмурлука.
Като ограничи и регулира приемането на упойващи вещества, индивидът може да намали раздразнителността си и нивото на гневът си.
Открита е зависимост, която доказва, че когато хората започнат да обръщат внимание на приеманото от тях количество опиати, те са склонни да намалят приеманото от тях количество. Това се нарича ефект на саморегулацията.
Има няколко типа нагласи, чието подържане води индивидът до по-чести гневни изблици. Цинизмът, лошите очаквания относно крайния резултат от дадена житейска ситуация, компулсивността (разделянето на света на “бял” и “черен”), както и себеобсебването и вярата в това, че светът се “върти” около конкретния индивид водят до по-чести гневни изблици. Те могат да бъдат намалени чрез осъзнаването на тези вредни нагласи и тяхното променяне. Също слабата комуникация и ограниченото комуникиране с околните и социалната изолация могат да ги причинят. Неумението индивидът качествено да заявява себе си и позицията си, както и да изразява емоциите си правилно вербално могат да доведат в по-късен етап до паническо растройство и дори някои психо-соматични растройства, като например язва. Гневът е емоция, която “осъжда”, свръзваме я със ситуация, в която преписваме на обекта, към който е насочен гнева ни някаква вина. Любопитно е да се спомене, че е открита корелация между продължителността на физическата болка и подържането на чувство на гняв, насочено към обект, който индивидът счита за виновен. Проучвания показват, че хора, които се занимават с физически труд и са получили физиологична травма от работата, ако подържат чувството на гняв е по-малко вероятно да останат на работа, по-склонни са да чувстват, че не е имало достатъчно добър резултат от лечението им и да изпитват психологически дискомфорт. Също е по-вероятно да очакват други подобни контузии в бъдеще и да не са изпълнени с оптимистични нагласни относно подобрението на състоянието им. Изследваните лица, които не са обвинявали конкретно външно обстоятелство са имали по-добри перспективи за въстановяване и занапред в работата.
Други фактори, които могат да предизвикат по-честото избухване на гняв у даден индивид:
-Преумора
-липса на подрепа и добра оценка от околните
-прекалено натоварено ежедневие, без отделяне на време за себе си
(курсова работа)
Цветомир Денчев
IV курс, психология, редовно
обучение, бакалавър
05.02.2014г.
Използвана литература:
Anger management for Dummies – W. Doyle Gentry, PhD, Wiley
Handbook of emotions, The Guilford press, New York/London
