Страхът да бъдем сами


Ужасяваме се, че няма да достигнем и намерим някой, който да отговори на нашите потребности. Страхуваме се да не бъдем пренебрегнати, сами и че няма да бъдем значими. Чувстваме, че светът не отговаря на нашите нужди. И тогава, каква е ползата?

Когато като бебета сме протягали ръка към онези, които ни обичат и те не са откликвали на нашите потребности, ние сме били наранявани. Така сме загубили мотивацията си отново да се докосваме до другите по същия начин. Изградили сме си вярването, че никой няма да ни приеме или да си взаимодейства възнаграждаващо с нас. Така сме се отказали да се опитваме, отказали сме се от усилията си да търсим емоционален контакт.

Опитите ни за емоционалното достигане до другите започва да се увеличава и това увеличаване ни движи към по-голяма активност и жизненост. Обаче, когато сме били разочаровани в усилията ни като бебета, ние бързо сме се научили, че да се чувстваме по-живи може да бъде опасно. Колкото повече се увеличават нашите преживявания на провал, колкото повече се опитваме да достигнем до връзката с другия, толкова по-вероятно е да почувстваме болката от това колко сме сами наистина. Колкото по-голямо е разочарованието ни, толкова повече осъзнаваме колко недостатъчни са нашите усилия да накараме другите да присъстват в живота ни по начините, по които се нуждаем или надяваме.

Инстинктивният страх в ранна детска възраст е, че когато останем сами, можем буквално да умрем. Така като кърмачета издигаме силен протест, който с времето се превръща в гняв. Когато яростта също не успее да донесе удовлетворение на нуждите ни, се сриваме в безнадеждността и отчаянието.

По-добре да имаме малко или да нямаме никакви потребности, отколкото да се изправим пред агонизиращата възможност, че няма да има някой до нас, който да ги удовлетвори.

И така се научаваме да се предпазваме от разочарованието, страха и дори от собствения си гняв, като минимизираме това, от което се нуждаем.

На дъното на страха да бъдем сами стои това, че като бебета нашите инстинкти са ни казвали, че не можем да оцелеем сами. В ранна детска възраст това е било вярно. Това е била нашата реалност тогава. Но след като този страхов рефлекс, водещ до колапс, се утвърди в нашите умствени и физически нагласи, той многократно израства, за да разваля по-късните ни взаимоотношения – до и докато не се научим как да се движим отвъд страха да бъдем сами.

Страхуваме се, че няма да намерим някой, който да отговори на нашите потребности. Страхуваме се, че ще бъдем пренебрегнати, че ще бъдем оставени сами и че няма да бъдем значими за някого. Може да се питаме „Каква е ползата?“ Най-добре е просто да се оттеглим, като се преструваме, че нямаме интерес или нямаме ентусиазъм. Казваме си –„Достигането до другите, когато нямаме обещание за успех, просто ни коства прекалено много усилия. Това няма да проработи така или иначе“.

Някои хора се справят с този страх, като живеят безумен начин на живот – винаги правят много неща, ходят на различни места или са с хора – независимо дали тези хора са истински, фантастни, фантастични, от интернет или медийни хора. По този начин те се чувстват хиперживи. При отричане на базовия си страх от това, че са сами, такива хора винаги са в движение, правят, планират и измислят схеми, за да поддържат нещата живи и движещи се – никога не си позволяват и минута мир, за да се отпуснат, да размишляват или да се забавляват на времето сами. Цялата тази активност със сигурност отблъсква ужаса от самотата, но не ги приближава по-близо до задоволяване на техните по-дълбоки потребности.

 

Откъс от книгата “Overcoming our relationship fears. Breaking the bondage of relationship fears“, Lawrence E. Hedges, Ph. D, Psy. D. 

Преведено от Мариета Рускова