Приказка за свободата


Когато Господ отнел на хората безсмъртието, им дал в замяна за компенсация най-големия подарък – пратил им Свободата. Свободата била бездомница. Ходела от къща на къща и търсела кой да я приюти, за да я нахрани. Влизала тя усмихната във всяка къща и казвала:

- Аз съм вашата награда и ако ме нахраните, ще стана част от живота ви.

Приемали я хората радушно и с надежда, но най-много три дни издържали присъствието й в къщата си.

На едно място Свободата видяла стегнато повито пеленаче, което горко плачело. Развила го. Засмяло се кърмачето, заритало волно с крачета, но влязла майка му и като видяла голото бебе, натирила Свободата от къщата си. На друго място Свободата видяла много деца. Влязла в къщата им. Те седели като препарирани – чистички и спретнати около масата. Очичките им били тъжни. На другия ден Свободата ги научила на най-забавната игра - да скачат с всичка сила в локвите. Къщата им за първи път се огласила от безгрижен детски смях. Видял бащата светналите детски очи и мръсните детски дрехи и изгонил Свободата от къщата си, защото му разваляла така трудно установените ред и дисциплина. В друга къща я поканили. Там живеели двама влюбени. Но и оттам бързо я изгонили, защото си позволила да се намеси в спора им и да им каже, че чувството за собственост и ревността ще убият любовта им. На следващата порта почукала. Там живеели двама отдавна разлюбени. И те я изгонили, защото се осмелила да им подскаже, че не свободни да се разделят, без да се интересуват какво ще кажат хората.

Изгонили я от още много къщи, защото се опитала да намекне на една жена, че не е нужно да търпи мъжа си, който пие и я бие; на един мъж – че не е длъжен да търпи жена си, която лицемерно и с интриги го манипулира; на едни родители – че не могат да продължават да контролират вече отдавна порасналите си деца; на едни управници – за това, че им подсказала да слушат хората, а не само собственото си алчно его; на слугите – че не са длъжни да търпят да бъдат тъпкани и могат да рискуват и да поемат отговорността да я прегърнат.

Отвсякъде я гонели. Като кукувица била свободата. И подобно на кукувичката в часовника отмервала времето – времето на израстване. И разбрала, че хората много се страхуват да пораснат, защото това ги приближава към смъртта. Но от този страх не можели и да живеят.

„Аз съм запленен от теб“, „В плен съм на…“- чувала Свободата от хорските усти и виждала, че хората го казват с огромно щастие. Те всъщност обичали да са пленници. Разбрала, че тя е най-желаният и най-плашещ Божи дар за хората, които не осъзнават, че никой никому не може да даде свобода, ако той сам не си я разреши.

Тогава Свободата решила да повика на помощ Любовта, защото Любовта била антиподът на страха. Само тези, които обикнали себе си, можели да пуснат и Свободата в живота си. Те живеели дълго.  Тези, които не успявали да обикнат себе си, не успявали да пуснат и Свободата в живота си. Нито да заобичат другите. Те живеели кратко, независимо от броя на годините си.

От „Приказки за пораснали деца“, Мадлен Алгафари

Изображение: Flora Borsi